Колко често ви се е случвало да давате обяснението „Ама ние сме само приятели..“ ? Със сигурност много. Но дали наистина е така? Разбира се, че не.

В гените ни е вродено да харесваме срещуположния пол, да виждаме качествата в него, които ни карат да изпитваме сексуални или емоциални влечения. Колкото и близък да чувстваме човека срещу себе си и да смятаме, че той е просто само и единствено наш приятел, това никога не е съвсем така.

Дори и в началото да мислим, че не сме срещали „по-прекрасен човек, който да ни разбира толкова добре и да не иска нищо повече от нас“, накрая оставаме с пръст в уста, когато другият или ние самите установим, че имаме и малко повече от „приятелство“ към него. В край на сметка нали за това сме създадени, да се харесваме, обичаме и да създаваме поколение. Приятелството е за еднополовите взаимоотношения. (Тук изключваме хомосексуалността и бисексуалността).

В един момент или вие или момичето/момчето, което сме смятали за най-близкия си приятел от другия пол, решавате, че май мислите за другия прекалено често, май леко го ревнувате от други жени/мъже и започвате мислено да се чудите какъв ли би бил сексът с него/нея. Това е неизбежно, все пак сме хора.

Колко дълго можем да бъдем приятели с някого? – месеци, години...но докога? До момента, в който не се уловите, че искате да го/я целунете. Съвсем в реда на нещата. И да, той/тя е бил/а ваш приятел, но признавайки чувствата си, ако другият не изпитва същото (а това също е съвсем нормално), после може ли отново да останете „приятели“? Разбира се, че не. Другият вече е наранен и тогава започва войната, досега е била само битката.